Водопадите Игуасу – намокрени от голямата вода на две държави

Водопадите Игуасу са нещо, което никоя снимка не може да предаде и никое видео не може да ви подготви за срещата с тях. Дори и аз няма да успея! Когато за пръв път застанете пред тази безкрайна завеса от падаща вода, разпростряла се на почти три километра, усещането е просто невъзможно да се опише с думи.

Природата тук е в своята най-дива и необуздана форма и мащабът на всичко наоколо ще ви накара да се почувствате невероятно малки. За да ги преживеете истински, трябва да ги видите от двете страни на границата, защото Аржентина и Бразилия предлагат две съвсем различни, но еднакво зашеметяващи гледни точки към едно от най-впечатляващите природни явления на планетата. В тази статия ще ви разведа от двете страни на водопадите и ще се намокрим заедно, защото „голямата вода“, точно така се превежда Игуасу на езика гуарани, наистина не пита преди да те намокри.

Кратка история и малко любопитни факти 📜

Водопадите Игуасу са се образували преди около 150 милиона години в резултат на масивна вулканична дейност и последвала ерозия, която постепенно е изваяла скалите в днешния им вид. Те се намират на границата между Аржентина и Бразилия, на реката Игуасу, точно преди тя да се влее в река Парана. Системата се състои от 275 отделни водопада, разпрострени на почти три километра, като около 80 процента от тях се намират на аржентинска страна. Височината на отделните водопади варира между 40 и 82 метра, а количеството вода, което се спуска, достига от 500 до над 6500 кубически метра в секунда в зависимост от сезона. За сравнение, когато Елинор Рузвелт, съпругата на американския президент, за пръв път видяла Игуасу, казала само: „Горката Ниагара!“ И не е трудно да се разбере защо.

Районът около водопадите е обитаван от хора от над 10 000 години, а местното население на гуарани го е смятало за свещено място и го е обяснявало с вълнуваща легенда. Според нея змееподобният бог М’Бой управлявал реките и всяка година племето принасяло в жертва красива млада жена, за да го умиротвори. Когато дошъл редът на Найпи, дъщерята на вожда, младият воин Тароба се влюбил в нея и двамата избягали с лодка по реката, преди жертвоприношението да се е случило. Разгневеният М’Бой се извил с цялата си мощ, разцепил земята и създал грандиозните водопади, за да улови беглеците. Найпи станала скала, вечно обливана от водата, а Тароба се превърнал в палмово дърво на брега, гледащо към нея за вечни времена. Двамата влюбени са осъдени да се виждат, но никога да не се докоснат.

Първият европеец, видял водопадите, е испанският конкистадор Алвар Нунес Кабеса де Вака, който в началото на 1542 г. се натъкнал на тях случайно, докато търсел алтернативен маршрут към Асунсион. Разказват, че когато ги видял за пръв път, единственото, което успял да каже, е „Света Мария, Майко Божия“, с което дал и първото им европейско название „Санта Мария“.

Десетилетия по-късно, по-точно в 1609 г., йезуитски мисии навлезли в района, но след тяхното прогонване в края на XVIII век районът останал почти забравен за дълго. Националният парк от аржентинска страна е основан едва в 1934 г., а от бразилска страна в 1939 г., след което двата парка са обявени за обект на световното наследство на ЮНЕСКО съответно в 1984 и 1986 г. А в 2011 г. водопадите официално влизат в списъка на Новите седем природни чудеса на света.

Народът гуарани

Преди да тръгнем по пътеките на водопадите, си струва да отделим малко внимание на хората, живели тук хиляди години преди нас. Гуарани са коренното население на Южна Америка, чието присъствие в района на водопадите Игуасу датира от над 10 000 години. Те са живели в хармония с джунглата, познавали са реките, растенията и животните около тях по начин, за който ние можем само да гадаем, и са смятали водопадите за свещено място, обитавано от духове. Наименованието „гуарани“ означава „воин“ на техния език, което само по себе си говори много за характера на този народ. Традиционно те са живеели в разширени семейни общности в големи общи къщи, отглеждали са царевица, маниока и йерба мате (традиционна билкова напитка от листата на растението мате, широко разпространена в цяла Южна Америка), и са съчетавали земеделие с лов и риболов. Духовният им живот е бил дълбоко свързан с природата, като са вярвали, че всеки природен феномен, водопади, реки и планини, е обитаван от духове.

Пристигането на испанските и португалските конкистадори в XVI век коренно променя живота на гуарани. Йезуитски мисии навлизат в района от 1609 г. и създават мисионерски общности, известни като „редукции“, където гуарани приемат християнството, но запазват голяма част от своята култура и език. Когато йезуитите са прогонени в края на XVIII век, много гуарани са прогонени от земите си или попадат в робство. Въпреки всичко народът им оцелява. Днес гуарани наброяват над пет милиона души, разпределени в Парагвай, Аржентина, Бразилия и Боливия. Техният език, гуарани, е един от малкото коренни езици в Южна Америка, получили официален статут, тъй като в Парагвай той е равнопоставен официален език наред с испанския и се говори от около 90 процента от населението. В района на Пуерто Игуасу може да посетите общността Фортин Мборборе, на само пет километра от града, където около 140 семейства гуарани живеят по традиционен начин, посрещат туристи и споделят знанията си за джунглата, лечебните растения и вековните си традиции.

Аржентинска част

Пристигане в Пуерто Игуасу

Разглеждането на водопадите започнахме от аржентинска страна, като пристигнахме в малкото градче Пуерто Игуасу с вътрешен полет от Буенос Айрес. Самото градче е скромно и не предлага особено много за разглеждане, но то е отправната точка за националния парк и местните жители определено са свикнали с непрекъснатия поток от туристи. В хотела ме очакваше малка изненада, тъй като при пристигането ми куфарът ми беше отворен и претърсен без никакво предизвестие и без да ме уведомят. Ако пътувате с ценни вещи в багажа, имайте го предвид.

Настаняване 🏡

Отседнахме в хотел Saint George, който ни изненада много приятно. Хотелът разполага с красив басейн, просторни и уютни стаи и приятен персонал.

Единственото, за което съжалявам, е че нямахме повече свободно време, защото с удоволствие бих останал поне още една нощувка тук.

Къде да хапнем 🍗

За вечеря се отправихме в Holy Iguazú, едно от заведенията в градчето, което се оказа много приятно. Аз си поръчах аржентински стек, защото това реално погледнато бе последната ни вечер в Аржентина, и прибавих и една студена бира.

Преди това беше валяло дъжд и масите навън бяха мокри, затова седнахме вътре, но атмосферата беше топла и приятна.

Наблюдателната площадка Hito Tres Fronteras

Преди да се отправим към националния парк, направихме кратко отклонение до наблюдателната площадка Hito Tres Fronteras, което в превод означава „Знакът на трите граници“.

Това е точката, където реките Игуасу и Парана се сливат и където се срещат границите на три държави едновременно, Аржентина, Бразилия и Парагвай. На аржентинска страна е поставена висока пирамида в цветовете на националния флаг, а идентични пирамиди има и от бразилска и от парагвайска страна. От наблюдателната площадка се виждат и трите, наредени една срещу друга на двата бряга на реката.

В далечината се очертаваше и мостът, свързващ Бразилия и Парагвай, но той все още не е отворен за движение. Причината е дипломатическа, тъй като двете страни все още не са постигнали окончателно споразумение относно митническия и граничен контрол, въпреки че строителството на самия мост отдавна е завършено.

Гледката от площадката е приятна и си заслужава кратката разходка, особено ако имате малко свободно време преди да тръгнете към парка.

Национален парк Игуасу (Aржентинска страна)

Националният парк Игуасу от аржентинска страна е обявен за обект на световното наследство на ЮНЕСКО през 1984 г. и е един от най-добре организираните природни паркове, които съм посещавал. Паркът се разпростира върху площ от около 67 000 хектара гъста субтропична джунгла и е дом на невероятно разнообразие от животни и растения. Тук живеят ягуари, тапири, гигантски мравояди, над 400 вида птици и безброй видове пеперуди, чиито цветни ята ще ви придружават по цялото протежение на пътеките. По пътеките на парка съвсем свободно се разхождат и коати, малки любопитни животни, наподобяващи кръстоска между миеща мечка и прасенце, много фотогенични, но и доста нахакани. Не ги храните и не им давайте да се доближават до храната ви, защото са известни с умението си да грабват всичко, което им изглежда вкусно.

Паркът е отворен всеки ден от 8 до 18 часа, а цената на входния билет е около 25 до 30 американски долара за чужденци, като цените се актуализират периодично, затова преди посещението е добре да проверите актуалната информация на официалния сайт на парка. Вътре в парка има безплатен екологичен влак, известен като Tren Ecológico de la Selva, с три спирки, позволяващи достъп до различните маршрути в парка. Влакчето тръгва от входа на парка и крайната му спирка е точно при Дяволското гърло, най-впечатляващият водопад в парката. Ние се качихме на влакчето и се отправихме директно към него, като пътуването с него бе доста забавно.

Дяволското гърло (Garganta del Diablo)

След като слязохме от влакчето, ни предстоеше разходка от около 15 до 20 минути по дървени мостове, наредени над самата река и оформени като пътеки, извиващи се между водните ръкави.

С всяка крачка напред гледките ставаха все по-красиви, реката се разширяваше, а шумът на водата постепенно нарастваше до оглушителен рев. Дяволското гърло е най-грандиозният и най-мощният водопад от цялата система на Игуасу. Той представлява огромна П-образна скална пропаст, широка 150 метра и дълга 700 метра, над която реката пада от 82 метра височина с такава сила, че постоянната мъгла от пръски се издига на над 30 метра нагоре и се вижда от километри наоколо. Количеството вода, преминаващо тук, е толкова огромно, че понякога достига над 6 000 кубически метра в секунда.

Бяха ме предупредили предварително, че около наблюдателната площадка ще се намокря от струята на падащата вода. Взех дъждобран, но не успях да го използвам. Тъкмо пристигнах до площадката и докато го вадех, само за няколко секунди станах вир вода. Буквално! Беше безсмислено да го слагам. Водата падаше отвсякъде наоколо, облаците пръски ни обвиваха плътно и нямаше никъде сухо.

Но гледката от наблюдателната площадка беше такава, че изобщо не мислих за това, че мокър до кости. Точно под краката ми огромни маси вода падаха в бездната с оглушителен гърмеж, издигайки стена от пръски и пара. Шумът е такъв, че трябва да викате, за да се чуете с човека до вас. Усещането е, че стоите на ръба на нещо, което е много по-голямо от вас и усещането е невъзможно да се предаде с думи.

Разходка около каскадите

След Дяволското гърло се отправихме на разходка около водните каскади Свети Мартин, Двете сестри, Босети и Скрития водопад. Всяка от тях е различна по форма и характер и въпреки че никоя не може да се сравни по мощ с Дяволското гърло, всяка крие собствена красота и е заслужено да се спрете и да я разгледате. Пътеките са добре поддържани и минават покрай реката, понякога толкова близо до водата, че отново се намокрихме, но този път от удоволствие.

По пътя ни се изпречиха и коати, разхождащи се съвсем спокойно по пътеките сред туристите, сякаш именно те са домакините, а не ние. Изглеждат симпатично и безобидно, но не се подлъгвайте, защото са бързи, леко нахални и ако имате храна в себе си, ще се опитат да я вземат по всякакъв начин.

Разходката около каскадите беше едно от най-приятните и живописни преживявания от посещението ни в парка и определено не я пропускайте.

Обяд на крак и държава номер 44

След разходката около каскадите се отправихме към ресторанта в парка, но точно преди да стигнем, заваля пороен дъжд. Всички посетители се насочиха към едното място за хранене едновременно и резултатът беше предвидим, пълно навсякъде и нито едно свободно място. Накрая взехме по един чорипан, традиционна аржентинска наденица в хляб, и похапнахме на крак. Не беше най-елегантният обяд, но след цял ден сред водопадите беше точно това, от което се нуждаехме.

След това се отправихме към границата и така се озовах в държава номер 44 в моята колекция. Добре дошли в Бразилия!

Бразилска част

Пристигане във Фоз до Игуасу

Пристигнахме във Фоз до Игуасу (Foz do Iguaçu), бразилският град от другата страна на границата, и се настанихме в хотел JL Hotel by Bourbon. Класически хотел, чист и удобен, без излишни претенции, но с всичко необходимо за приятен престой. Веднага след настаняването се отправихме към басейна, но водата се оказа доста студена, затова се задоволихме да легнем на шезлонгите и да изпием по един коктейл Кайпериня, класическата бразилска напитка от захарна тръстика, лайм и лед. Не е лош начин да приключи деня и да започне вечерта.

Вечеря с навигационни проблеми

Когато тръгнахме да търсим място за вечеря, градът ни се стори изненадващо безлюден. Малко ни притесни фактът, че бяхме практически единствените туристи, разхождащи се пеш в тази част на града. Предварително бяхме питали дали е безопасно да се разхождаме наоколо и ни казаха, че е, само да си пазим телефоните. Не успяхме да се оправим с навигацията и накрая се върнахме пред хотела и решихме да вечеряме в едно от заведенията в мола Cataratas JL Shopping, намиращ се точно срещу него. Храната не беше нищо особено, но след дългия ден нямахме много сили за търсене на алтернативи. Аз се прибрах по-рано и легнах, защото бях доста изморен.

Полет с хеликоптер над водопадите

На следващата сутрин рано се отправихме към парка от бразилска страна, но преди това направихме нещо, което категорично препоръчвам на всеки, а именно полет с хеликоптер над водопадите. Хеликоптерната площадка се казва Helisul и се намира точно срещу Птичия парк.

Полетът отнема около 10 минути и струва около 130 щатски долара на човек, което не е малко, но си заслужава всяка стотинка. Чак когато се издигнете над джунглата и водопадите от въздуха, разбирате истинския мащаб на това, което сте виждали от земята.

Отгоре водопадите изглеждат като безкрайна бяла лента, извиваща се сред зеленото море на джунглата, а подковообразната форма на цялата система едва тогава се вижда в пълната си красота. Гледката е невероятна и въпреки краткото времетраене на полета, усещането остава дълго след кацането.

Птичи парк (Parque das Aves)

След хеликоптерния полет посетихме Птичия парк, намиращ се в непосредствена близост до хеликоптерната площадка. Паркът е основан през 1994 г. с цел опазване на застрашени видове птици от Южна Америка и днес е дом на над 150 вида и около 900 птици, много от които са освободени от бракониери или са дошли от незаконната търговия с екзотични животни.

Билетът струва около 20 евро и разходката ни отне около час. Из парка може да се разходите в огромни волиери, в които птиците летят свободно около вас, което е съвсем различно преживяване от обикновен зоопарк. Имаше доста интересни видове, но най-впечатляващ беше туканът с огромния си цветен клюн.

Най-трогателната история обаче беше свързана с фламингата. Навсякъде, където са наредени тези красиви розови птици, са поставени огледала. Попитах защо и отговорът се оказа едновременно трагичен и трогателен. Фламингото е изключително социално животно и се нуждае от присъствието на своите за да се чувства добре и да се размножава.

Преди няколко години в парка имало около 150 фламинга, но една нощ ягуар прескочил оградата и убил две от тях. Останалите около 120 птици получили инфаркт от уплах и умрели. За да помогнат на оцелялото малко стадо да се възстанови и размножи, служителите на парка поставили огледала, за да си мислят, че са заобиколени от много себеподобни. Малка хитрост, но историята зад нея накара повечето от нас да спрем за малко и да помълчим.

Водопадите от бразилска страна

Водопадите от бразилска страна предлагат съвсем различна гледна точка от аржентинската. Докато от аржентинска страна сте буквално вътре в системата на водопадите, от бразилска страна гледате цялата панорама отпред, като на сцена.

Именно тук се вижда в пълната си ширина цялата подковообразна форма на водопадите, разпростряла се на 2 700 метра. В зависимост от количеството вода в реката броят на отделните водопади варира от 150 до 300, а височината им е между 40 и 82 метра. Количеството вода, спускащо се по тях, достига от 500 до над 6 500 кубически метра в секунда.

Този път бях подготвен с дъждобран, но за разлика от аржентинската страна, тук не се наложи да го ползвам. Стигнахме до Salto Santa Maria, водопад, от който буквално ми спря дъхът. Гледката от платформата над него е уникална, тъй като водата пада почти директно пред вас и усещането е, че целият свят наоколо е просто вода, шум и пръски.

Разходката по бразилска страна е по-кратка от аржентинската, но в никакъв случай не е по-малко впечатляваща, просто е различна. Ако аржентинската страна ви потапя в самото сърце на водопадите, бразилската ви дава перспектива и широта.

И двете са необходими, за да разберете наистина какво представляват водопадите Игуасу в пълния им мащаб.

Макуку сафари (Macuco Safari)

След разходката сред водопадите дойде ред на това, което се оказа най-забавното нещо от цялото посещение. Макуку сафарито е разходка с моторна лодка по реката и до базата на водопадите, но пътят до самата лодка е приключение само по себе си. От парка тръгнахме с малки автобуси, наредени като влакче, които ни повозиха няколко минути през гъстата джунгла.

Сякаш бяхме попаднали на истинско сафари, с гъста растителност от двете страни и очакването какво ли ще се появи зад следващия завой. След автобусите се прехвърлихме на малки джипове, с които достигнахме до площадка с бани и съблекални за тези, които искаха да се преоблекат. От там с фуникулер се спуснахме до брега на реката, където ни чакаха моторните лодки.

И тогава започна истинското забавление. Лодките тръгнаха бързо, много бързо, подскачайки нагоре-надолу по вълните, докато около нас се издигаха пръски вода. Но истинската еуфория настана, когато навлязохме под самите водопади.

Водата ни заля от всички страни едновременно, не оставяйки нито едно сухо място по нас. Беше малко неудобно, че не можех да държа очите си отворени заради силата на водата, но усещането беше абсолютно невероятно. Смяхме се, викахме и се мокрехме, а когато накрая лодката се отдалечи и вдигнах поглед нагоре към водопада, разбрах, че това е едно от онези преживявания, за които се пътува хиляди километри.

Вечеря в Cinco Gastronomia

След като се прибрахме в хотела и се преоблякохме, тръгнахме отново да се разхождаме в града. Както и предната вечер, улиците бяха сравнително тихи и повечето хора се движеха с коли или мотори, а пешеходците бяха рядкост. Този път обаче намерихме точното място. Заведението Cinco Gastronomia (Restaurante Foz) се оказа много приятна изненада след предишната вечер в мола. Атмосферата беше топла и уютна, менюто разнообразно и храната на ниво. Ако посещавате Фоз до Игуасу, определено го препоръчвам за вечеря.

На следващата сутрин се отправихме към летището, от където поехме към Рио де Женейро с прекачване в Сао Паоло. Оставяхме зад гърба си два дни, пълни с мокри дрехи, невероятни гледки и спомени, които трудно ще избледнеят. Водопадите Игуасу са място, което оставя траен отпечатък и към което рано или късно ще искате да се върнете. Не защото нещо ви е убягнало, а защото просто искате да го преживеете отново. И ако трябва да ви дам един съвет, гледайте ги от двете страни на границата, защото само така ще разберете наистина защо „голямата вода“ на гуарани е спечелила правото да се нарече едно от природните чудеса на света.

До нови срещи, Игуасу!