Никога не съм обичал снегa по улиците и да вървя по него. Да съм вкъщи на топло и да гледам как вали – може! Не понасям и студа, както и да се обличам с много зимни дрехи, за да ходя нанякъде, но …

Но всяко правило си има и изключение!

И моето изключение е Шамони и това, почти да се качиш на Монблан! Място, което е като в магическа приказка и ти онемяваш от многото сняг и спиращите дъха гледки. Място, на което всичко е безкрайно чисто и бяло, тихо и спокойно! Място, на което сякаш си едновременно във въздуха и земята, и където сякаш времето е спряло.

Беше краят на октомври и пътуването ми до Швейцария бе третото ми за месеца, след като прекарах една седмица в Египет и след това един уикенд в Атина. Да си призная малко бях изморен и се бях пренаситил от пътувания и емоции, докато единия от дните с приятелите ми не решихме да отидем до Шамони във Франция. Бяхме си наели „rent a car“ и можехме да отидем където си поискаме.

И така тръгнахме към Шамони, като в колата настроението бе на 6! Смях, весели истории, забавни селфита и клипчета, хубава музика, страхотни приятели! Това бе само началото на този страхотен ден!

Докато пътувахме, Алпите величествено се показваха – високи планини, покрити с бял сняг, а на някои от тях върховете се бяха скрили зад облаците и много трудно можеше да се различи къде започва и къде свършва планината. Определено в тези гледки имаше доста чар, на който трудно може да се устои, но някакси това те подготвя и за една среща, която лично аз не исках да осъществя. А именно среща със зимата, със снега, със студа. Среща, в която хладнината гали ръцете ти, а първите снежинки дружелюбно и мокро се настаняват на лицето ти. И един глас в мен ми каза: „Нека зимата започне сега!“.

И така в шеги и закачки ние пристигнахме в Шамони. Паркирахме и моментът, в който слязох от колата усетих, че зимата вече е тук и аз въобще не бях подготвен за среща с нея. Особено от към облекло – летни маратонки и чорапи, които не покриват дори и глезените, тънък панталон и добре, че все пак имах малко по-дебела блуза и кожено яке, а и някакъв див късмет – бях си взел и шал 🙂 . Но какво да се прави – все пак идвах от топли места и не бях подготвен за подобна зимна приказка!

Но това не попречи на мен и приятелите ми да се разходим из градчето и се насочихме към станцията на лифта, която водеше към Монблан. Уви, поради някакви технически причини ни казаха, че лифтът може да ни качи само до първата наблюдателна площадка! Но пак е нещо, де. И така изчакахме да дойде кабинката, качихме се в нея и започнахме да се издигаме. Докато се качвахме  все по-нависоко, гледката под краката ни рязко се променяше – широколистните дървета изчезнаха, тук-таме се показваха някакви скали и изведнъж всичко стана бяло и покрито в сняг. Шамони ставаше все по-малък и по-малък, а гледката бе наистина уникална и трудно мога да я опиша!

След като слязох от лифта и направих няколко крачки в снега аз осъзнах много неща, но първото от тях бе, че е адски студено! Студено, по някакъв странен начин. Тук не духаше вятър и точно тогава осъзнах всъщност колко е тихо и чуваш само стъпките си или тези на хората около теб. Чуваш и мислите си, дъха си и сърцето си! Всичко е толкова бяло, че чак очите ти не могат да повярват какво виждат. Високи скалисти върхове, покрити със сняг, и едно бяло небе, като пак не може да разбереш кое къде започва и свършва. В далечината се вижда малка синева в небето и сякаш това ти разваля гледката, защото всичко е толкова бяло около теб. Величествено е, но някакси мистериозно и страшно – всички тези склонове, покрити със сняг, ти си на високо и какви ли не мисли не ти минават през главата в първия момент. Но след това сякаш всичко около теб е на пауза и  ти си опиянен от видяното! И не може да му се нагледаш. Да си призная колкото и студено да ми беше, не ми се тръгваше от там.

Това място никога няма да го забравя, защото белите картини ме заредиха и ми казаха, че съм на правилното място, в правилното време. Място, което да ми помогне да продължа да гледам с високо вдигната глава и да се справям с трудностите, каквито и да са те!

Не очаквах да дойда точно тук, сред толкова много сняг, толкова нависоко и сред такава уникална гледка. Почувствах се точно, като някой влюбен младеж – точно когато не очакваш, любовта се появява и сякаш ти пада като сняг на главата! Защо ли така се почувствах? Бе усещане – за сняг, който скоро щеше да падне и върху моята глава 🙂

Слизайки обратно с лифта, вече копнеех да хапна нещо топло и вкусно. Слязохме в градчето и се разходихме, за да намерим някое приятно ресторантче за хапване. Атмосферата в градчето е типично алпийска и всичко ти напомня за зимата и зимните спортове. Нищо чудно, че Шамони е избран за домакин на първите Зимни олимпийски игри през 1924 г. Дълго преди да бъде провъзгласен за най-добрият курорт в Европа за напреднали и майстори скиори, Шамони е сериозен планинарски център и лятна столица на катерачите.

Със сигурност лятото тук е доста по-приятно, защото в и около Шамони има какво да се види – от тук тръгват въжената железница „Bellevue“ – може да вземете това влакче, което осигурява друга неповторима гледка с Монблан от едната страна и Бреван от другата. Ако се разходите малко, ще може да видите другата страна на планината със  St. Gervais, Sallanches и глетчера de Bionnassay. Още 2 железници тръгват от тук – железницата  Монблан от St.Gervais Le Faye, която разкрива прекрасни гледки към долината и железницата Le Tour, която отива до френско-швейцарската граница в планината и от последната ѝ спирка може да се качите до глетчера Le Tour. Откъде знам ли – прочетох по информационните табели в градчето и определено ми се прииска пак да дойда тук през лятото!

Успяхме да намерим и приятен ресторант, където хапнахме лучена супа и фондю, като и двете бяха уникални! Все още усещам вкуса на сиренето! Но няма да говоря за кухнята, че някой може да огладнее 🙂

Вече беше време да си тръгнем обратно към Женева и тръгвайки си от там една част от мен сякаш не беше слязла от снежните върхове. Сякаш страховете ми и тревогите ми бяха останали там при скалистата земя, която беше покрита със сняг. Усещах, че те са скрити много дълбоко под снега и така и трябваше да бъде. На сивия скалист фон земята покрита със сняг беше по-привлекателна и по-ярка и се радвах, че започнах да вървя по нея!