Да си призная честно,  никога не съм бил любител и привърженик на това, да се изкачвам по планините!  Но докато не се качиш на някой връх и не се любуваш на спиращите дъха гледки няма как да разбереш, че планинарството ще ти хареса.

В един петъчен ден, след дълъг и изтощителен работен ден, отидох на фитнес и едно от момчетата, с което тренирахме каза, че му се изкачва някой връх и му се ходи някъде сред природата. Аз погледнах малко скептично, защото до момента бях изкачвал само връх Мусала (и да си призная ми хареса), но докато тренирахме обсъдихме възможните опции, се спряхме на връх Ком. Да, казах спряхме, защото все пак реших и аз да отида. Все пак, през дългите летни дни планината е гостоприемна и предлага освен разходка с раница, така и разхлада, настроение и много емоции с приятна компания!

И така, на следващия ден заедно с двама приятеля от фитнеса, още една двойка момче и момиче и едно куче потеглихме към Петрохан. Оставихме колата на пътя, пихме по едно бързо кафе и поехме към новата хижа „Ком“. Теренът, по който се движихме беше лесен и не чак толкова натоварващ. Предвид, че беше августовски следобед не бе чак толкова топло, движейки се под сянката и в шеги и закачки, след няколко часа стигнахме до хижата.

Самата хижа „Ком“, представлява масивна двуетажна сграда, а около нея има доста бунгала и каравани. Когато влезеш в хижата, усещаш онзи странен аромат на застоял мухъл и имаш усещането, че времето е спряло. В ресторанта хапнахме няколко кебапчета и изпихме някоя и друга бира, и понеже времето напредваше, буквално, на бързи обороти поехме към върха, заедно с две от момчета и кучето, което се казва Бела. Един съвет от мен – ако изяли 5-6 кебапчета с няколко бири – моля не правете това, което направихме ние! Макар и изкачването да не е особено трудно, самият връх се намира на 2 016 м и е най-високата точка на Берковската планина, която е част от Западна Стара планина.

Около хижата има доста табели, като изкачването до връх Ком е не повече от 2 часа. До самият връх има обозначения с червена маркировка и там, където е открито – метални колчета, които май са бяха боядисани в жълто и черно. Първоначално теренът е доста стръмен и минахме през старата хижа Ком, като след нея навлязохме по една малко трудна за изкачване пътечка, която се шмугва в гора от големи смърчове. Тук, след хапването в ресторанта малко се озорихме, но след около час катерене, по пътеката излязохме на билото към връх Ком, който вече се виждаше, а зад него вече слънцето се готвеше да залязва. След като напуснахме гората и бяхме под открито небе, се движехме по равна пътека и бе изключително приятно да се движим по нея. Накрая, за финал отново има една сртъмна пътека до върха, като отнема около 30 мин. да я изкачиш.

И така – някъде около 8 и нещо бяхме на самия връх, духаше доста леден вятър, а слънцето залязваше! Гледката беше страхотна и уникална и не може да се опише с думи. В подножието се виждаше Берковица, а в далечината – Монтана и язовир Огоста, също така се подаваха и скалистите склонове на Врачанската планина, а в далечината се виждаха и светлините на София. На върха има каменна плоча, с барелеф на Иван Вазов и откъси от стихотворението му „На Ком“. Бяхме само ние тримата и кучето Бела, което придаваше усещането за спокойствие и можехме да се наслаждаваме на гледките и на природата.

Започна да се стъмва, а вятърът бе все по-силен и пронизващ. Тук е моментът да споделя, че аз бях тръгнал с едни къси панталони и тениска, и както може да се досетите облеклото ми бе крайно неподходящо за подобно изкачване, но за сметка на това си направих страхотни снимки! Добре,  че бях взел 2 по-дебели суитчъра в раницата ми и единия го дадох на единия от спътниците ми, че завалията бе тръгнал като мен и бе замръзнал също.

За сметка на това другият ни приятел си беше планинар-професионалист отвсякъде и бе помъкнал една 20 кг раница, в която имаше всичко, което ти е нужно за подобно изкачване. Той извади едно газово котлонче и ни направи мурсалски чай, който малко ни постопли. Поседяхме някъде около час, като не спирахме да се любуваме на гледката и атмосферата! Те не могат да се опишат с думи или да се заснемат с фотоапарат – трябва да отидеш, да ги усетиш и изживееш.

След като се полюбувахме на гледките и посъбрахме доза студ, беше време да се спуснем обратно надолу. Вече беше тъмно и добре, че другите бяха взели челници, за да осветяват пътя. Небето бе изключително чисто и звездите светеха като малки диаманти! Млечният път също се виждаше.

Ако не сте били на Ком със съжаление трябва да ви кажа, че сте изпуснали страшно много! От него се виждат прекрасни панорами, накъдето и да погледнете. За мен това изкачване бе едно невероятно преживяване, изпълнено с много емоции, смях, красиви гледки и много положително настроение, благодарение на хората, с които бях!